Вчера стана въпрос дали България би помогнала на македонците при нов конфликт с албанците?
Нека да погледнем как е постъпвала България в миналото и как би постъпила сега или в близко бъдеще, при сегашните условия.
На два пъти в решителни моменти, със съответните решителни действия на България държавата Македония е спасена.
Президентът Жельо Желев признава Македония на 15.01.1992 година, когато се разработва плана Милошевич-Мицотакис за подялбата й между Гърция и Сърбия.
България не само става първата държава в света, признала Македония: президентът Желев в лични разговори убеждава както руския президент Елцин, така и турския президент Демирел да признаят Македония. Отделно българската дипломатическа активност по света е насочена към убеждаване колкото се може повече държави да признаят Македония. С решителната българска политика Македония получава независимостта си, без в нея да се пролее кръв, както стана с другите югодържави.
През 2001г. в Македония започна гражданска война, инспирирана от сръбския интерес проблемът с албанците в Косово да се разпространи извън границите на Сърбия. За инертната международна общност на фона на другите юговойни това е дребен проблем, изчистващ остатъчните напрежения в постЮгославия. За България обаче това е проблем на населението с български произход в Македония. Президентът Петър Стоянов прави едно на пръв поглед изключително емоционално изявление, с което декларира
готовността на България да помогне по всякакъв начин на Македония, включително с войски. Всъщност това изявление е много добре премерено и показва на международната общност, на Албания и Сърбия какви могат да бъдат последиците от тази „незначителна гражданска война”. България праща оръжие на слабо въоръжената тогава македонска армия и полиция, показвайки, че
думите на българския президент не са блъф. Международната общност не губи повече време и се заема с разрешаването на етническия проблем в Македония. В резултат военните действия в РМ са спрени, мирът – възстановен и държавата е запазена.
Какъв беше резултатът от тези действия,
благодарение на които днес съществува Република Македония?
Бившите удбаши, инфилтрирани във всички кръгове в Македония си дадоха сметка, че македонизмът все още е изключително крехък и опасността от „ребугаризация” е огромна. Тази опасност идваше основно от пробългарските елементи в партията ВМРО-ДПМНЕ. Югоносталгичната идеология на СДСМ вече не беше актуална и не можеше да се използва като адекватна алтернатива за македонците. Затова
удбашите активираха елементите си и овладяха именно ВМРО-ДПМНЕ. С това се постигнаха две задачи: партията беше изчистена от „бугарашите” и в нейната основна платформа залегна насаждането на „античкомакедонски идентитет”.
Тази „подложка за идентитет” бе профункционирала в Македония още по времето на Каравангелис и Новакович и бе доказала устойчивостта си във времето, така че просто тяхното дело бе продължено със съвременни средства.
Когато Груевски взе властта през 2006 година, всичко вече бе подготвено.
Той започна дива „антиквизация”, съвпадаща точно с интересите на удбашите.
За целта
Македония бе изолирана от останалия свят чрез изкуствения спор за името. Задълбочени бяха връзките със Сърбия като „единствена приятелска държава”. Започна
производството на фалшиви „историци” и „патриоти”, в които особено активно се инфилтрираха сръбски потомци като Александър Донски и доказания удбаш Латас. Правеха се преводи на „Розетски камъни”, клипове за „македоноидната раса”, статуи и „антипротести на антипротестите”.
Медиите в Македония бяха брутално принудени да работят за „античката платформа”. П
о интернет форуми и блогове бяха поставени на дежурство антиквизатори, които да заглушават всякакво друго мнение. Течеше
видиотизиране на децата в училища и университети, за да вярват в „световния заговор срещу Македония” и да не желаят да видят други информации, освен поднесените им наготово от антиквизаторите.
За да успее удбашкия план, основно условие оставаше да бъде парирана всяка проява на българщина в Македония. Отново
влязоха в употреба изпитани през миналия век пропагандни методи като „бугарите са татари”, „бугарите са фашисти”, „бугарите не знаат кои са”, „бугарите са малцинство в Бугария” и т.н.
Организираха се а
нтибългарски кампании: редовното унищожаване на плочата на Мара Бунева и побой над осмелилите се да почетат паметта й, бутането паметника на Тодор Александров, обстрела с камъни на жени и деца от агитката на ЦСКА, унищожаването на гробове на българи, загинали за Македония, прекъсването на преброяването, което можеше да даде представа за етническите съотношения в Македония, филмът „Трето полувреме”…
Основен грях на новата власт обаче е о
рганизирания от държавата терор над всеки, осмелил се публично да заяви, че е българин. Жертвите от побоя на кея на Вардар, Мирослав Ризински, Спаска Митревска, Драги Каров, Виктор Канзуров, Здравко Здравески, Миле Йовановски… това са известни имена на българи, жертви на съвременния държавен терор в Македония. Колко са неизвестните,
които не са се осмелили да потърсят публичност, историята ще покаже.
При тази враждебност българското общество разбра съвсем ясно, че в
лицето на Македония отглежда враг на границата си. Липсваха гласове от самата Македония, които
отвътре да осъдят тези прояви като недопустими. Освен публично изявилите се българи (с всички последствия за тях), останалата част от населението мълчеше. Включително
десетките хиляди хора, декларирали се като българи, за да вземат български паспорт. Всъщност
мълчанието им се явява подкрепа, дори съучастие в терора над българите и очернянето на България. Това двуличие, при което български паспорт се получава за лична изгода, а не като чувство за принадлежност към българите, също бе отчетено от българското общество. Практиката не бе преустановена поради невъзможността да се разграничат „истинските” от „фалшвите” българи в Македония. Но тази проява допринесе допълнително към ставащата
все по-негативна представа за македонците в България.
Тези действия доведоха до логичния си резултат (най-вероятно предварително заложен от удбашите). Ср
ед българското общество изчезна всякакво съчувствие към съдбата на тези „български потомци”, самички предпочели да вървят по пътя на „антикомакедонизма” и свързания с това антибългаризъм. Ако по-рано изблиците на македонизъм предизвикваха
съжаление от нещастната съдба на тези хора, днес предизвикват
смях и подигравки сред българите. Никой вече не възприема тезата, че „хората в Македония са настройвани насилствено срещу България”. Тези хора имаха достатъчно време да докажат, че тяхното желание не е такова, но те не го сториха.
Мълчат, поставяйки се на страната на антибългаризма. Никой вече не е склонен да възприеме оправданието „Ама ние бяхме манипулирани”.
Няма манипулация, която да продължава 20 години при самостоятелно управление. Това е принцип, а не манипулация!
При тези обстоятелства
България и българите нямат интерес да защитават антибългарси настроеното население в Македония и да се грижат за мира там. Напротив,
войната би спомогнала за разграничаването на българите в Македония, които все още се страхуват, от общата маса на македонското население.
От български интерес е именно тяхната защита, но не и чуждото население като цяло.
Такава защита най-лесно може да бъде проведена на територията на България, като
на македонските българи бъде оказана помощ да се заселят и им бъдат осигурени условия за живот в България. Както се е случвало нееднократно в миналото. По този начин македонските българи ще бъдат защитени и от терора на вживелите се в античката роля македонисти. Останалата, небългарска част от населението, независимо дали останала в Македония или потърсили временен подслон като бежанци в България,
трябва да бъде третирана единствено от гледна точка на хуманизма и международната солидарност, без да се вменяват на българската страна никакви особени задължения към тях.
Събитията, включително военни,
на територията на Македония също не представляват никакъв специален интерес за България.
Придобиването на нови територии не влиза в българските национални интереси. Много по-важно е
влизането в Шенгенското пространство и падането на всички (макар и символични) граници пред българите в Европа. Дори намекът за стремеж към нови територии би представлявал пречка към тази цел. Да не говорим за трудностите с
„адаптацията” на тези нови територии към българските и европейски закони и правила. Опитите на различни националистически организации България да се възползва от тази „възможност” и да придобие нови територии
ще бъде париран както от управлението и от обществото, така и от международната общност. Така че това е най-малкото, за което България би обърнала особено внимание на Македония.
Единственият национален интерес на македонска територия може да е насочен към
защита на пожелалите да останат в бъдещите Илирида или Македония (или както нарекат остатъка) българи и опазване на българското културно наследство там. Досега българите бяха тероризирани, а българското културно наследство, ако е възможно бе присвоявано, а ако не е възможно - унищожавано от македонците. От тази гледна точка за България е без значение кое ще бъде преобладаващото население и дали непожелалите да се изселят българи ще попаднат под албанско, под ново македонско или дори под сръбско управление.
Те при всички случаи ще бъдат малцинство. Така че за България няма да има разлика, стига да успее
да наложи международните принципи за опазване както на малцинствените права (включително религиозни), така и на културното си наследство.
Вижда се, че
липсва каквато и да е основателна причина за някаква активна роля на България при нова гражданска война в Македония. Поуките от миналата ни помощ подсказват, че най-правилното решение е да бъдат оставени
македонците да изпият до дъно чашата от идиотизъм и шовинизъм, която напълниха. Без значение кой им приготви тази чаша и накъде ще бъдат подкарани след войната. През времето стана ясно, че
„македонец” (независимо дали е себеосъзнат или видиотизиран) значи враг на българите и ние нямаме интерес да подпомагаме подобно общество на собствената си граница.
Много повече ни засягат събитията в Гърция или Румъния, с които не ни разделят граници.
Като изключим ползата от това, че
ще бъде разграничено българското население в Македония и ще има възможност то да бъде
подпомогнато да се влее в българското общество,
войната в съседната държава Република Македония за България има толкова значение, колкото имаше войната в Сърбия.
Изводът е, че македонците не могат да разчитат вече на помощ от България. Ако не успеят да спрат плановете за подялба на Македония и влязат в нова война (въвлечени в нея или предизвикана от тях), те ще трябва да се справят или сами, или да викнат на помощ имащата подобна съдба Сърбия.
С което последната част от плана на владеещите Македония удбаши ще бъде изпълнена и южното постЮгославското пространство ще бъде разпределено между преобладаващите и днес сили и влияния.
